Всяко социалистическо правителство оставя на наследника си солидна доза управленски капани, в които по правило падат първо гражданите на България. От Луканов, който остави държавата с изгребан валутен резерв, през Беров, оставил многобройни пазарни мини с фиксираните и некоригирани цени, до Виденов историята се повтаря. След като кабинетът на Жан бе принуден да се оттегли от властта след пълния си провал, капаните са нараснали с геометрична прогресия. Фиксираните цени, които трупат инфлационно напрежение и съсипват цели сектори от икономиката, си стоят непипнати дълго време, оставяйки така на следващите управляващи да пият горчивата чаша на народното недоволство. Отделно лавинообразният държавен дълг прави мястото за маневри на бъдещото правителство микроскопично.

С две думи – равносметката от двегодишното управление на Жан и петгодишното управление на Партията е, че днес сме отново на линията на прехода, от която уж стартирахме преди седем години, но при далеч по-неблагоприятни изходни данни. След две години социално-пазарни заклинания производството е в колапс, структурната реформа окончателно зацикли, хиперинфлацията точи косата си, а българинът открива все нови и нови простори под дъното на кризата. Отново се молим за помощи от чужбина, отново затягаме коланите, отново ни очаква шок, но много по-голям и цената ще бъде по-тежка.

Кадровите рокади

Те погълнаха основната част от времето на кабинета. Индустрията бе оглавена от офицера Климент Вучев, който роди идеята промишлените фирми да не плащат на банките. Най-социалистическият от соцминистрите не криеше неприязънта си към понятия като структурна реформа и приватизация, но приватизира за себе си и неусетно за околните фонда “Индустрия” и части от военния комплекс. След което по принуда бе сменен с чиновника Любомир Дачев, чийто актив в общи линии се изчерпва с верността към разпоредбите на “Позитано” 20. Земеделието беше оглавено от Васил Чичибаба, който си отиде заради зърнената криза. Реверансът към коалиционните партньори с назначаването на Светослав Шиваров се оказа още по-неудачен, дори трагикомичен. Накрая се наложи с дефицита на зърно да се бори Кръстьо Трендафилов, който като областен управител на Монтана се прослави с покровителството си към “Орион”. В енергетиката се смениха Никита Шервашидзе, Константин Русинов и Румен Овчаров. Единствено последният като че ли успя да наложи някакво пазарно поведение в отрасъла напук на страха от електоралния гняв. Причината за търпението на Виденов към него най-вероятно се изчерпва с това, че за разлика от предходниците си той е настроен антимултигруповски. С доста съмнителни мотиви напусна и търговският министър Кирил Цочев. Наследи го Атанас Папаризов, който изведнъж загуби дар слово и безмилостно отрязваше всеки опит да се надникне във ведомството. На практика правителството на Виденов отдавна престана да бъде екип от съмишленици и никакви последващи ремонти не можеха да го превърнат в такъв. От икономическите министри не бяха сменени само Дончо Конакчиев, Стамен Стаменов и фамозният Гечев. Първият почти успя да провали проекта за нефтопровода Бургас – Александруполис. Даде всичко от себе си, за да не тръгне заемът от Световната банка за ВиК дружествата, който щеше да накара цели сектори от икономиката да проработят. Около транспортния бос преди известно време се завихриха скандали за корупция, макар че в сравнение с некадърността на шефовете в министерството подкупността би била лесен за опрощаване грях. Правителственият бърборко Румен Гечев (известен като “поразяващата уста” и Гумен Речев) с много труд запази многобройните си постове, въпреки че разминаването между прогнози и реалности и неадекватното му поведение отдавна го превърнаха в обект на безбройни каламбури. Паралелно с кадровия подбор по върховете течеше много интензивна акция за подмяна на стопанския актив с удобни на управляващите хора. От дупките изпълзяха отдавна забравени партийни кадри, които поеха или като квестори, или като управляващи на частни и държавни червени фирми. Резултатът се видя на партийния конгрес, който от определен момент нататък се превърна в преброяване на новата стопанска номенклатура в редовете на столетницата.

Зърнената криза

Кабинетът на Виденов се провали в смятаното за най-важното за електората й – осигуряването на хляба. Обективно погледнато, персоналната вина на Жан е доста по-малка от тази на БСП – поради преклонението на левицата пред забраните за свободна търговия и фиксираните цени. Аграрният сектор на България беше затворен в демагогския порочен кръг “социални” цени – изкупуване на безценица – контрабанден износ на международни цени, изсмукал печалбата на селските стопани. Поради ниската рентабилност на производството селяните предпочетоха да взимат субсидиите за сеитбата и да ги затварят на депозит, отколкото да ги хвърлят в земята. Този подход очертава и най-голямата вина на партията – това, че се опита да отучи пазара от реалното ценообразуване.

Първите признаци на остър дефицит се появиха през октомври 1995 г., когато мелничните комбинати започнаха да работят с почивки или напълно спряха работа поради липса на суровина. Жан Виденов се задоволи да отрича очевидното. Първо обяви, че криза няма. Виновни били журналистите, които предизвикали паника с публикациите си в услуга на СДС, частните мелници и спекулантите. После стана ясно, че криза май има и за нея е виновна некадърността на собствените му министри на земеделието и търговията, чиято основна задача е съставянето и обезпечаването на хранително-фуражния баланс на страната. След това се чу, че сред замесените в зърнената афера спекуланти е и близката до правителството групировка “Орион”. Кабинетът трябваше да организира внос на много по-скъпа пшеница от международните пазари, като осигури съответно субсидии от бюджета, за да няма драстичен скок в цената на хляба. Цените обаче тръгнаха нагоре и движението им по вертикала става все по-скоростно. Особено след като стана ясно, че необичайно слабата миналогодишна реколта не можа да ни осигури хляба дори само през есенните месеци. Така се стигна до парадокса плодородна България да проси жито от пустинен Казахстан. Който впрочем отказа доставката, след като стана ясно, че не можем да платим. По същата причина ни отряза и ЕС. С доставката на зърно бе натоварен Нефтохим. Сръбският бартер обаче само усложни и без това тежкото финансово състояние на рафинерията, без да успее да запълни зейналата яма в зърнения ни баланс.

Според твърденията на министър Трендафилов в момента в страната има около 280 000 тона жито. Неофициални изчисления показват, че за изхранването на един човек през годината са необходими по 180 кг хляб и тестени изделия. При 8.5 милиона население, за да се върже балансът, трябва да се осигурят не по-малко от 1.8 млн. тона пшеница. Виденов хем натиска да има хляб, което значи зърното да се внася отвън по 200 долара на тон, хем иска самунът да не надхвърля тавана от 200 лв. Заради скока на долара мелничари и хлебари прогнозират хлябът от вносното жито да стигне 500 лева килото. Така и не стана ясно кой трябва да поеме разликата.

Кабинетът провали единствения реалистичен вариант за доставка на около 120 000 тона пшеница още през зимата – GSM-заема за купуване на американска пшеница. Около седем световноизвестни в бранша фирми представиха оферти за внос, сред които имаше изключително изгодни цени под 190 долара на тон. Пускането на вносното жито на пазарната му цена обаче твърде надвишаваше стойността на тавана за цената на хляба, поставен от Виденов. Преди президентските избори той беше около 100 лв. за брой. Затова, след като накисна Нефтохим да поеме разликата от сръбското зърно, кабинетът реши да вкара Булбанк в подобна схема за субсидиране на вноса на жито по GSM-програмата. С отказа си да се включи в сделката Чавдар Кънчев си навлече гнева на левицата. Така и не стана ясно откъде накъде шефът на Булбанк в името на предизборните цели на БСП трябва да рискува парите на вложителите и клиентите на банката. Ако сделката беше реализирана по обичайните пазарни правила, сега щяхме да имаме гарантирани количества до пристигането на аржентинската пшеница, която се очаква след март. При това количествата щяха да се купят на по-изгодни цени и разплащането с доставчиците щеше да е при курс около 200 лева, а не по 900 лв. за долар, както е сега. Последният хит на кабинета Виденов в тази сфера е новата субсидия за компенсиране на курсовите разлики по вноса на пшеница от софийския мелничен комбинат. Доставката се реализира от “Гленкор”, но за да осигури електоралната подкрепа в тези тежки за БСП дни, кабинетът изтръска за последно хазната и неочаквано осигури 1.2 млрд. лв. субсидия. С нея той смята да задържи цената на хляба в рамките на 200 лева поне докато не се реши съдбата на второто БСП-правителство. Според източник от финансовото министерство парите са взети от дивидента, който се получава във финансовото министерство за държавното участие във фирмите. Според други източници вероятно и в този случай ще бъде приложена схемата с Държавния резерв. Наличните в резерва 100 000 тона с пшеница да бъдат с нулева цена, за да се компенсира цената на вносното зърно, и по този начин да се получи средна приемлива стойност както за производителите, така и за потребителите е предложението на земеделския министър.

Социалните цени

След като осигури дотации за хляба, в отговор на народното недоволство управляващите решиха да замразят дълбоко цените на парното и евентуално да приложат тази мярка към тока и към някои течни горива. В началото на месеца топлофикационните дружества поискаха да се размрази методиката за определянето на цените им, тъй като калкулират огромни загуби и не могат да си осигуряват необходимото им гориво. Цената на отоплението беше замразена на нивото от 15 долара за гигакалория, но в момента е паднала на 5 долара. Себестойността на една гигакалория в столичната “Топлофикация” към средата на декември е била 6596 лв. Фиксираната цена е 3945 лв. с ДДС. Като резултат загубите на дружеството надхвърлят 7 млрд. лв. Кабинетът успя да измоли от Москва евтиният природен газ по Ямбургската спогодба да му бъде доставен накуп през зимните месеци, за да запази ниски цените на отоплението. Принципът е “след нас потоп”, а недостатъците на това решение са поне три. Това значи по-малки приходи за Булгаргаз и за бюджета. Разликата от цената, по която се получава газта по спогодбата, и цената, по която се реализира, е включена в приходната част на бюджета. Така че сметката е по-добра, ако тази стойност е колкото се може по-близка до пазарната. Не е ясно защо и бедни, и богати трябва да получат еднакви субсидии, при това богатите печелят повече, защото имат по-големи жилища. В същото време предприятията ще плащат горивото само по пазарната му стойност, което или трябва да доведе до поскъпване на редица други стоки, или ще причини поредното финансово разстройство.

Кабинетът не прие нови цени на тока и горивата за следващия месец, въпреки че още сега е налице сериозна диспропорция. Януарските цени на електроенергията са калкулирани при курс на долара 405 лева, докато щатската валута вече върви по 900 лева. Нефтохим продължава да трупа загуби и дългове, а министрите обмислят замразяване на цените на някои течни горива. Според министър Дачев цялата индустрия сега работела за енергетиката, като плащала непосилни цени за тока. Срещу поскъпването на горивата и електроенергията се обяви транспортният министър Стаменов. Подкрепят ги колегите им от земеделското и просветното министерство и кандидатът за премиер на евентуалното второ соцправителство Николай Добрев. В същото време макроикономистите отдавна разтълкуваха, че основната причина за колапса на икономиката сега е административната намеса в нея през последните две години, най-вече чрез механизма за цените и субсидиите. По този начин бе вкаран в ликвиден капан Нефтохим.

Бартерите

В условията на повсеместна финансова криза натуралната размяна беше лансирана от управляващите официално като средство за решаване на проблемите с междуфирмените плащания. Тя стартира към средата на миналата година в енергийния сектор, но бързо обхвана всички стопански сфери. “Кремиковци” започна да плаща борчовете си към Булгаргаз и НЕК със стомана. След това кабинетът принуди Нефтохим месеци наред да изнася своя продукция, като срещу нея вместо валута рафинерията получаваше и доставяше в страната жито. В резултат нефтохимическият комбинат не може да си прибере около 65 млн. долара дълг, който му дължи и не може да му плати Държавният резерв. При това резервът трябва да се издължава в левове, т.е. ако изобщо дойде, сумата вече ще се е стопила поне наполовина. Замислен беше и бартер лекарства за жито от Украйна и Русия, който трябваше да реализира “Фармахим”. През октомври починът бе прехвърлен и върху най-голямата ни строителна компания Главболгарстрой. Вместо с десетки милиони долари, които ни дължи за изградените и неплатени досега обекти, по молба на правителството Казахстан трябваше да се издължи на строителния комбинат в натура със зърно. Главболгарстрой щеше да вкара зърното в Държавния резерв, който, както е известно, не може да плаща. За акционерите на приватизираната фирма щяха да останат благодарностите за заслуги пред соцкабинета. И по тази сделка нещо се замълча. Оказа се, че в Казахстан бартерът е забранен със закон. При нас обаче този социалистически атавизъм има всички шансове да процъфтява. Известно е, че формулата стока за стока е майка на далаверата и най-простият начин за неплащане на данъци. И тъй като именно тя е под специалното покровителство на правителството, не трябва да се чудим, че бюджетът е празен и никой не може да докаже губи ли или печели Нефтохим от сделката с пшеницата.

Виденов оставя БТК пред финансова криза

Заради популистката политика на кабинета Виденов в телекомуникациите следващото правителство ще бъде изправено пред сериозни проблеми и с трите банки – кредиторки на БТК (Европейската инвестиционна банка, Европейската банка за възстановяване и развитие и Световната банка). Политиката на ниски тарифи на кабинета в оставка е в драстично нарушение на договорите с трите банки. Кредитите на ЕИБ, ЕБВР и Световната банка са отпуснати с условието, че тарифите на БТК трябва да се регулират автоматично, за да могат да се гарантират плащанията по дълга и 40% самофинансиране по проектите за развитие на телекомуникациите. Според шефа на компанията Михаил Данов по сега действащата методика тарифите на компанията трябва да се индексират на всеки три месеца, т.е. четири пъти в годината. Въпреки високата инфлация миналата година обаче тарифите на компанията бяха увеличени само два пъти – на 1 април, когато доларът се разменяше за 79 лева, и на 1 юли при 157 лева за долар. Последното 40-процентно увеличение на тарифите беше гласувано в последните дни на декември, но влезе в сила от 1 януари тази година, така че по никакъв начин няма да компенсира загубите през 1996 г. То бе планирано при 300 лева за долар, но когато влезе в сила, доларът се разменяше за 496 лева.

Вследствие на социалната политика на БСП в телекомуникациите около 70% от всички абонати на БТК плащат за месечните си телефонни сметки по-малко, отколкото за един хляб.

Въпреки високата инфлация миналата година шефът на БТК твърди, че през лятото не е имало трето увеличение на тарифите, тъй като “нямало условия за това”. В същото време обаче Данов признава, че през декември 1996 г. тарифите на компанията са били четири пъти по-ниски в сравнение с лятото на 1995 г. Това пряко се отразява на приходите на БТК, тъй като основните плащания на компанията са във валута.

Спадът на приходите в сравнение с 1995 г. вече е много по-голям и ще продължи да расте през първите месеци на тази година. Това означава, че за да навакса пропуснатите увеличения и да спази условията на кредиторите на БТК, следващото правителство ще трябва да увеличи тарифите на компанията минимум 100%. Подобно увеличение ще бъде неизбежно, тъй като изтича гратисният период, в който БТК плащаше само лихвите по кредитите си от трите банки. От средата на тази година компанията трябва да започне да изплаща и главницата по заема. А като се прибавят плащанията по лихвите и задължителното 40-процентно самофинансиране по проектите при сегашното състояние на тарифите и предвижданото увеличение едва през пролетта, компанията може да се окаже неспособна да изпълнява задълженията си по договорите с банките. Кредиторите на БТК отбелязаха това още след последната си мисия през декември. Тогава Европейската инвестиционна банка изпрати писмо до Михаил Данов, в което заяви “дълбокото си безпокойство около финансовото състояние на БТК”. Не бива да се изключва и по-висок ръст на тарифите, тъй като едно от основните изисквания на потенциалните инвеститори в компанията е въвеждането на работещ механизъм за увеличение на тарифите, който да гарантира реални приходи, съпоставими със средните тарифи за Европа.

Другата причина за лошото финансово състояние сега са необслужвани дългове на БТК и несъбираеми дългове от клиенти. По непотвърдена информация до края на миналата година необслужените международни плащания на компанията възлизат на няколко десетки милиона долара. От кражба на трафик БТК е загубила около 15 милиарда лева, а около 3 милиарда са несъбираемите задължения на клиенти.

Резултатите от лошото финансово състояние на компанията заради политиката на Виденов и некомпетентното й управление обаче ще станат видими едва по време на управлението на следващото правителство. Заплаха от банките за мораториум сега ще стане съвсем реална опасност следващите месеци заради предстоящите плащания по главницата. Така че дори да има желание, следващото правителство няма да може да продължи популистката политика на социалистическия кабинет в телекомуникациите и под диктовка на кредиторите ще трябва да актуализира тарифите на БТК “значително”, както пише в доклада на последната мисия на Европейската инвестиционна банка.

Ако трябва с една дума да се опише политиката на Виденов, тя е отлагане. Безкрайно и протяжно отлагане, нерешителност и компромиси, гарнирани обилно с приказки и намерения за пазарни реформи. Или както директно се изказа вярната виденовистка Мариела Митева, да им оставим 500 лева хляба и 2000 лева долара, пък да видим какво ще управляват. Това е положението, цените обаче са за всички.

Дончо Конакчиев и Румен Гечев – двете вицета, които споделят напълно отговорността за разрухата в икономиката