Протести, дълг и премиер под обсада Еманюел Макрон търси невъзможния компромис в раздробен парламент
Франция посрещна новия си министър-председател Себастиен Льокорню с масови протести, които блокираха пътища, гари и кръстовища още в първия му ден на поста. С лозунга „Блокирай всичко“ десетки хиляди демонстранти излязоха срещу планираните бюджетни съкращения и срещу политическата безизходица, породена от разпада на предишния кабинет след неуспешен вот на доверие.
Назначението на Льокорню от президента Еманюел Макрон, станало непосредствено след оставката на Франсоа Байру, подчерта уязвимостта на властта в условията на разделен парламент и засилващ се социален натиск. Протестите бяха насрочени преди падането на старото правителство, но съвпадението с церемонията по предаване на властта превърна първия ден на Льокорню в изпитание за способността му да сваля напрежението, без да изоставя целта за овладяване на дефицита.
Улици в пламъци, Франция спря
По данни на вътрешното министерство около 175 000 души се включиха в координирани действия из цялата страна на 10 септември, като бяха мобилизирани 80 000 полицаи, а задържаните достигнаха най-малко 473. Само в рамките на деня властите отчетоха над 260 улични пожара.
В Париж полицията разположи 6000 служители, а протестиращи временно блокираха пространствата около „Гар дю Нор“ и „Шатле“. В Рен автобус бе нападнат и подпален, а в столичния първи арондисман бе запален ресторант. Образователното министерство съобщи за около 100 засегнати училища и 27 напълно блокирани. Извън столицата десетки хиляди се събраха в Марсилия и Лион, а още преди изгрев активисти затвориха ключови околовръстни пътища в Бордо, Рен, Нант и Кан.
Централното искане бе оттегляне на планираните орязвания на публични разходи в размер на 44 милиарда евро, сред които е и премахването на два официални празника. Движението започна в социалните мрежи още през май и първоначално привлече десни групи, но бързо бе поето от леви и крайнолеви формации. Към него се присъединиха и синдикати, както и „Непокорна Франция“. Макар да тръгна като разнородна онлайн мобилизация, „Блокирай всичко“ носи черти, познати от „жълтите жилетки“ – спонтанност, локални ядра и силно участие на млади хора.
„Никой не ни слуша. Протестите са единственият ни начин да кажем нещо“, казва 27-годишната Адел Обер в Париж пред камерата на Си Ен Ен. „Ядосани сме, много сме ядосани… Какъв е смисълът да гласуваме, щом правителството не ни чува“, пита 29-годишната изследователка Ана, която очаква следващият протест на 18 септември да бъде още по-масов. „Не мога да приема политици, които развяват знамето на дълга, за да разграждат публичната система, без да искат принос от най-богатите фирми и домакинства… Бюджетът за 2026 е неприемлив: бюджет на социално унищожение“, категорична е 34-годишната учителка Елодие.
Как политиката на Макрон доведе до рекорден дълг
Корените на гнева излизат отвъд тази протестна мобилизация. От 2017 г. насам Еманюел Макрон премахна данъка върху богатството и жилищата, намали корпоративните налози и въведе плосък данък върху капиталовите печалби с идеята, че намалена данъчна тежест ще ускори растежа и ще донесе повече приходи. Реалността се оказа по-неумолима. Последователни кризи – от „жълтите жилетки“ през 2018-2019 г., през Ковид-19, до енергийните субсидии след руската инвазия в Украйна – наложиха милиардни разходи.
Само за да успокои социалното напрежение през 2019 г., да смекчи удара от пандемията през 2020 г. и да покрие част от ценовия шок върху енергията след 2022 г., държавата извади десетки милиарди. Резултатът е видим в макроикономическите показатели. Публичният дълг нарасна от около 2,2 трилиона евро преди управлението на Макрон до приблизително 3,3 трилиона тази година, а бюджетният дефицит достигна 5,8% от БВП през 2024 г.
На този фон планът за съкращения в размер на 44 милиарда евро се превърна в спусък. За противниците му той олицетворява политика на икономии без хоризонт и с неравномерно разпределена тежест. Предложението за премахване на два празнични дни бе възприето като символ на прехвърляне на цената към обикновените хора.
В същото време поддръжниците на бюджетната дисциплина настояват, че без оздравяване на финансите Франция рискува да загуби способността си да финансира ключови приоритети – от отбраната и енергетиката до социалната държава. Дебатът се сведе до болезнения въпрос кой плаща и кога се възвръща доверие в държавата. Заключението, което новият премиер направи в първата си реч при предаването на властта е красноречиво: Има „пропаст между реалния и политическия живот“, а „текущата нестабилност и криза, през която минаваме, изисква смирение и тържественост“.
Крахът на Байру и падането на поредното правителство
Правителството на Франсоа Байру рухна след неуспешен вот на доверие в парламента на 8 септември, а още на следващия ден той подаде оставка. Протестите, насрочени преди падането на кабинета, съвпаднаха с първия ден на новия премиер и засилиха усещането за политическа криза.
Байру бе разглеждан като архитект на непопулярните икономии, но също и като заложник на аритметиката в Националното събрание, където президентската коалиция няма мнозинство след разпускането на парламента и предсрочните избори през юни 2024 г. Без трайни съюзници и при твърд отпор отляво и отдясно кабинетът се оказа неспособен да прокара ключови мерки.
Смените начело на правителството станаха симптом на системната трудност да се управлява с раздробен парламент. Страната има пет правителства за по-малко от две години, а наблюдатели отбелязват, че Макрон вече е стигнал до седми премиер в рамките на своите два мандата. Самата оставка не успокои улицата. Ако изобщо имаше ефект, той бе обратен – протестът се превърна в референдум за посоката на икономическата политика.
Президентът между улицата и парламента
Еманюел Макрон остава централният играч в тази конфигурация. Още в деня на оставката той назначи Себастиен Льокорню, дотогава министър на отбраната, описван от анализатори като дисциплиниран администратор и един от най-близките му съюзници. Критиците видяха в този избор сигнал, че може да се очаква „още от същото“, но логиката на Елисейския дворец е различна. Льокорню е фигура, способна да преговаря през идеологическите линии и да търси споразумения „в съдържание, а не само във формата“.
Президентът знае, че аритметиката в Националното събрание не се е променила. Има ляв блок (в т.ч. „Непокорна Франция“ и социалистите), център (коалицията на Макрон и група консерватори) и крайна десница („Национален сбор“), които се блокират взаимно. В подобни условия управлението разчита на компромиси и на политическа издръжливост. Именно затова в първата си реч Льокорню акцентира върху „смирение и тържественост“, както и върху нуждата от „по-креативно“ и „по-техническо“ управление.
Краткосрочната задача на президента е да помогне за бързо сформиране на екип, за навременно представяне на проектобюджета и за търсене на мълчалива подкрепа от социалистите. Те са вероятно единственият възможен партньор в настоящата бъркотия. Самите леви вече дадоха знак, че няма да влизат в кабинета на Льокорню, но биха преговаряли за политика. Заявяват като условия възстановяване на налога върху най-заможните и ревизия на част от данъчните облекчения от първите години на Макрон.
Средносрочно Макрон се стреми да избегне ново разпускане на парламента, което според мнозина би дало преимущество на крайната десница. Успехът на този план минава през сдържан тон към улицата и деликатна парламентарна дипломация.
Льокорню срещу невъзможното – бюджет и оцеляване
Биографията на Льокорню обяснява защо бе избран за тази мисия. На 39 години, той започва в традиционната десница („Републиканците“), а през 2017 г. се присъединява към центристкия проект на Макрон. Преди да поеме отбраната, ръководи ресорите екология, общности и отвъдморски територии. Като министър на отбраната в контекста на най-голямата война на европейска територия от век насам Франция надгради и удвои бюджета за отбрана, придвижи програма за нови бронирани машини и поддържа военната помощ за Украйна. Репутацията му е на прагматик, далеч от културните войни, а това е черта, която сега се разглежда като предимство.
Първият му тест е безпощаден. До 13 октомври правителството трябва да внесе проектобюджет. Левицата и крайната десница вече заявиха, че няма да подкрепят кабинета. Реалистичният партньор са социалистите, но те, както вече бе споменато, искат значителни отстъпки. Дори при временно разбирателство остават трудните решения, като колко дълбоки да бъдат съкращенията, как да се защитят ключови обществени услуги и докъде да се „развързват“ корпоративните стимули, без да се подкопава инвестиционната среда.
Всичко това се случва под натиск от улицата. Следващият общонационален протест е обявен за 18 септември, а парламентът е разделен на три взаимно подозиращи се блока. Самият Льокорню очерта рамката. Той каза, че има „пропаст между реалния и политическия живот“, но „нищо не е невъзможно“, ако правителството стане „по-креативно и по-техническо“. Добави, че търси „промяна по същество, а не само по форма и метод“. Ако успее да прокара бюджета, Льокорню ще докаже, че институциите могат да работят и в условия на „висящ“ парламент. Ако се провали, Макрон ще трябва да избира между нова ескалация на процедурни сблъсъци и рисковано политическо отстъпление. Това е дилема, която може да бележи остатъка от мандата му.
Настоящият момент е повече от кадрова промяна. Той е стрес-тест за модела на управление на Еманюел Макрон и за способността на новия му премиер да сглобява тематични мнозинства. Улицата даде своя отговор, сега думата имат преговорите и числата. Следващите седмици ще покажат дали тази формула е възможна и дали социалният натиск ще отстъпи пред парламентарната аритметика.
