Битолският надпис е надпис на старобългарски език, който разбива теориите за македонизма и е от времето на Йоан Владислав (1015 – 1018), последният цар на Първото българско царство. Той е сред най-старите български надписи заедно с надписа на чъргубиля Мостич от 950 – 960 г., Самуиловия надпис от 993 г. и Варошкия надпис от 996 г. Първоначално, след откриването си през 1956 година, плочата е изложена в градския музей.

След свързан с нея българо-югославски скандал през 1970 г. тя дълги години се намира в трезора на Битолския музей и не е изложена за посетителите. От 90-те години на миналия век каменният блок е експониран в музея в залата за средновековна история на града, но без обяснителен текст за съдържанието му като цяло. В надписа е посочено, че плочата е от 1015/1017 година, и че в нея за първи път се споменава името на града. В сайта на музея плочата е описана като една от най-значимите находки от периода на управлението на Иван Владислав.

Откриване и значение

Намерен е през декември 1956 година в Народна република Македония при събарянето на Сунгур Чауш бег джамия в град Битоля, която вероятно е градена с камъни от Битолската крепост. В него владетелят съобщава за обновяването на Битолската крепост и упоменава, че е цар на България и „българин по род“. Информация за откритата плоча се разчува незабавно в града и е изнесена в България с помощта на македонския българин Панде Ефтимов.

По това време той среща в Битоля свой съгражданин, който му разказва, че на един строеж, са открили мраморен камък с някакви надписи по него. На следващата сутрин те отиват на строежа, където Панде вижда надпис на който се разчита думата „българин“.

Прави няколко снимки с фотоапарата си и отнася материалите в българското посолство в Белград, заради което впоследствие е осъден. Снимка на надписа е изпратена в България и през 1959 г. от друг местен човек – Георги Калоянов, на професор Александър Бурмов, който прави публикация за надписа в списание „Пламък“.

По това време София избягва да дава гласност на тази информация, понеже Белград и Москва подобряват чувствително отношенията си след разрива през 1948 г. Все пак, след Мартенския пленум на ЦК на БКП от 1963 година, официалната власт открито започва да критикува водената между 1944 – 1958 година в България македонистка политика и македонизма, и недвусмислено променя позициите си.

Така, надписът е разчетен окончателно, след като българските учени Йордан Заимов и съпругата му Василка Тъпкова-Заимова се добират до Битолската плоча през 1968 година. Това става, след като от Съюза на учените в България е организирана екскурзия в Македония, при която в Битолския музей съпрузите, които предварително са подготвени, взимат отпечатък на надписа. Така се възстановява по-голямата част от текста, който е публикуван в труда „Битолския надпис на Иван Владислав, самодържец български. Старобългарски паметник от 1015 – 1016 година.“, издаден от БАН през 1970 г. Дадената гласност осуетява плановете на Югославските власти за унищожението на надписа.

Този факт нанася тежък удар на привържениците на македонизма, като директорът на Битолския музей, който е сърбин, след публикацията незабавно е уволнен, а плочата задълго е прибрана в хранилището на музея. Като пример за огромното историческо и политическо значение на надписа може да се даде неотдавнашен скандал свързан с македонизма в Северна Македония, възникнал при изготвянето на туристически каталог на Битоля.

Френското консулство в Битоля, спонсориращо изготвянето на каталога, използва за корицата част от текста на плочата, съдържаща думата „български“. Забелязано от местните власти, това предизвиква гневна реакция и спиране на каталога от печат. Френският консул се извинява за „недоглеждането“ и каталогът е издаден с друга снимка на корицата.

Съдържанието на надписа отхвърля македонизма.

Оригинал

Превод

Палеографски и езикови особености.

Дванадесетредовият надпис е издълбан върху правоъгълна плоча от бял мрамор с височина 0,58 м., ширина 0,92 м и дебелина 0,26 м. Буквите са издълбани релефно и твърде грижливо. Те са относително закръглени и издължени. Средната им височина е 30 мм. Начертанието на буквите а, д, ιа и ѧ е характерно с това, че ъглестите горни части са се разраснали в хоризонтални чертици, което се среща в старобългарския надпис с гръцки език от 866 г. в Югозападна Македония, както и в съвсем близкия по време Самуилов надпис.

В палеографско отношение Битолският надпис съвпада с уставното писмо на кирилица и показва голяма близост с други епиграфски паметници от епохата – надписа на чъргубиля Мостич, Самуиловия надпис, Варошкия надпис, Темничкия надпис, както и с надписи на гръцки език, какъвто е надписът от с. Наръш. В първата си част Битолският надпис има характер на строителен надпис, а втората е от летописен тип.

От книжовните паметници до надписа се доближават Енинският апостол, Савината книга, Супрасълският сборник, Сборникът от 1073 и други. В надписа са използвани съкращения и лигатури, срещани твърде често във византийските и старобългарските текстове: црь – царь, бца – Богородица, аплъ – апостолъ и други.

Във фонетично отношение надписът се характеризира с неустановената употреба на двете ерови гласни: ъ (12) и ь (20), с отсъствието на йотация и липсата на смесване на носовите гласни.

В морфологично отношение за надписа е характерна употребата на страдателни причастия, на двойствено число и на задпоставен член (градь сь).