Българите в Македония убиват шефовете на полицията и краля на Сърбия в борбата си да се обединят с България.
Сръбските зверства в Македония и съпротивата на Българите в Македония 1912-1941г.
След балканската и Междусъюзническата война мечтата на българския народ и Българите в Македония да се обедини със своите братя в Тракия и Македония остава химера. ВМОРО веднага организира няколко въстания. След потушаванто на тях, се преориентира към политически убийства на видни органи на сръбския терор в Македония. Това минава през няколко убийства, извършени направо по Холивудски сценаарий срещу главните действащи лица в сръбската полиция и армия и ескалира през 1934г. до убийството на сръбския крал Караджорджевич в Марсилия от българина Величко Керин, познат на света като Владо Черноземски.
1. Убийството на Михайло Ковачевич – бригаден генерал в сръбската армия в Македония под властта на Сърбия
Михайло Ковачевич – бригаден генерал в сръбската армия, е убит от тройка атентатори в състав Ипократ Развигоров, Илия Лилинков и Благой Кралев към 18:40 часа на 5 октомври 1927 година в Щип.
След атентата във Вардарска Македония е въведено военно положение и властите предприемат репресии срещу българите в Македония.
2. Атентатът срещу шефа на сръбската полиция Жика Лазич в Македония под властта на Сърбия
През 1928г. друг деец на ВМРО прострелва шефа на сръбската полиция Жика Лазич.
Замисълът на атентаторите е уникален.
Това е времето на репресиите след убийството на ген. Ковачевич. Сръбската полиция търси начин да ликвидира Иван Михайлов – организатора на атентата срещу генерала от сръбската армия. „Ликвидаторът“ – Момчилов, който всъщност е деец на ВМРО със зададена от организацията задача, влиза в ролята на атентатор срещу Ванча Михайлов (лидера на ВМРО) в София. Заема главната роля в организирано от сръбската полиция покушение в София като отмъщение за убийството на Ковачевич. Даже такова убийство е инсценирано в София и лидерите на ВМРО се разхождат по улиците на София траурно. След „извършването“ на фиктивния атентат срещу най-важната фигура във ВМРО и след като е приведен през границата обратно в Кралството на сърби, хървати и словенци…
Пият си приятелски кафето с Лазич и в един момент Момчилов става, вади пистолет и след като предава много поздрави на Лазич от Ванчо Михайлов, стреля.
Куршумът улучва Лазич в главата над ухото.
Следват още три изстрела и когато охраната на Лазич нахлува в кабинета, Иван Момчилов насочва пистолета към слепоочието си. Двамата са закарани в болницата, където след два дена Момчилов умира. Макар и улучен в главата, Лазич оживява.
Сърбия е в шок. Както пише един сръбски вестник, нито едно длъжностно лице в Сърбия – от краля до пъдаря, не може да е сигурно за своя живот, ако попадне в списъка на ВМРО.
Кой е Животин (Жика) Лазич? 20 г. той е шеф на сръбската обществена безопасност, личен довереник на сръбския крал Александър Караджорджевич.
Той е човекът, който планира и провежда сръбската политика срещу българите в Македония и ръководи действията на полицията срещу дейността на ВМРО във Вардарска Македония.
Освен срещу четите на ВМРО Лазич ръководи и направлява акциите срещу България, насочени към нейната дестабилизация.
Тези действия предизвикват широк обществен отзвук, тежки ноти и взаимни обвинения между България и Кралството на сърби, хървати и словенци (предшественик на Югославия).
Защо ли? Нали сме чужда държава и отделен народ… А ВМРО не е българска организация…“
3. Скопски студентски процес и подвига на Мара Бунева в Македония под властта на Сърбия
Скопският студентски процес се провежда на 5 декември 1927 година от властите в Кралството на сърби, хървати и словенци срещу български революционери, дейци на Македонската младежка тайна революционна организация и българите в Македония
Подсъдимите са защитавани от сръбските комунисти Антоние Грубишич и Драгутин Тасич, от местните българи в Македония – Стефан Янакиев и Димитър Илиев и хърватския адвокат Анте Павелич. Процесът приключва на 10 декември 1927 година със следните присъди:
- Димитър Гюзелов – общо на 30 години затвор, но тъй като според сръбското законодателство максималната присъда, която може да получи един подсъдим, е 20 години, той е осъден на 20 години строг тъмничен затвор с тежки окови.
- Иван Шопов на 20 години, Димитър Нацев на 15 години, Димитър Чкатров на 10 години;
- Харалампи Фукаров, Тодор Гичев, Борис Андреев, Щерьо Боздов и Борис Светиев на по 5 години затвор. Всички са на строг тъмничен режим с тежки окови.
- Петър Хаджипанзов, Кирил Вангелов, Георги Хаджиманов, Христо Хаджикимов, Мано Чучков, Кирил Кузманов, Благой Монев, Тодор Христов, Страхил Иванов, Кирил Караджов и Йордан Сапунджиев са признати за невинни и са освободени.
Успоредно със скопския процес в Кавадарци са съдени българите в Македония
– Васил Сеизов, студентът Иван Митков, Тодор Габев от околийското управление, ковачът Благой Падиков и кафеджията Пешо Грозданов, но са оправдани поради липса на доказателства за техни провинения.
За време на процеса по улиците на Скопие са изписвани множество графити от българите в Македония, гласящи „Сърби, отивайте си в Шумадия“ и „Македония е българска!.
Тайната културно-просветна организация на Българите в Македония взема активно участие по време на Скопския студентски процес,
Съдилищата са издали 9 смъртни присъди срещу българите в Македония и са отсъдили общо 463 години затвор.
Македонската Младежка Тайна Революционна Организация (ММТРО) е най-големата политическа проява на българските интелигенти и младежи в Македония през непоносимото сръбско робство. То е една иска за българите в Македония.
I. Въстания преди Междусъюзничската война в Македония под властта на Сърбия
1. Тиквешко въстание в Македония под властта на Сърбия
Причина за въстанието са насилията, извършвани от сръбските административни и военни власти в тиквешкия край. Още в началото на декември 1912 година сръбският комендант на Кавадарци
събира видните българи в Македония
и ги уведомява, че българското общинско управление се разпуска и той лично ще управлява града, като им заявява:
„ | Вие сте стари сърби. Българите ви асимилираха. Сега, когато ние сме тук, ще си бъдете отново сърби. Ако не се съобразявате с това, което ви казвам, ще ви избия всички. | “ |
Изгонени са всички български свещеници и учители от Тиквешко и на тяхно място са доведени сръбски свещеници. Изгонени са и всички учители и са заменени със сръбски. Тези, които искали да останат, трябвало да отидат на курс в Белград да изучат сръбски език. Архиерейският наместник Григорий Лазаров е пребит, защото се е опитал да причака своя митрополит на железопътната гара в Криволак, а къщата му е съборена. Извършени са и много насилия – убит е един младеж – Александър Видов, който на въпрос сърбин ли е, той отговоря отрицателно. Убита е и майката на войводата участник във въстанието Димитър Пинджуров – Наца Пинджурова. Изнасилена е Мария Тодорова на втория ден след нейната сватба от един сръбски поручик.
Зарко Илиев от Ваташа бива пребит, също и много други жители на Тиквешко – българите в Македония.
Тиквешкото въстание е въоръжен бунт на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу сръбската власт във Вардарска Македония.
Тиквешкото въстание е първият масов въоръжен протест на българите в Македония
срещу новия сръбски режим във Вардарска Македония. Въстанието избухва на 15 юни 1913 година, ден преди началото на Междусъюзническата война, като са освободени Неготино, Кавадарци и Ваташа, но не обхваща и други селища в района, защото българските войски не успяват да се притекат на помощ. На 25 юни четите се оттеглят от завзетите селища и в следващите дни въстаналите райони са подложени на жесток терор от сръбската власт.
Развой на Тиквешкото въстание в Македония под властта на Сърбия
Централният комитет на ВМОРО изпраща в Кавадарци члена си Петър Чаулев, който провежда тайно събрание на българите в Македония в дома на Йовче Шкартов, бащата на Михаил Шкартов, на което е решено незабавно да започне подготовка за въстание. На Дончо Лазаров и Михаил Шкартов е възложено да организират и въоръжат местната милиция.През април и май 1913 г. ВМОРО е готова да вдигне въстание в Тиквешко срещу сръбските окупационни части.
На 26 май ръководството на организацията в Кавадарци получава окръжно №57 от Централния комитет, че към Тиквешко се придвижват четите на Марко Иванов, Милан Матов, Панайот Карамфилович, Петър Чаулев, Милан Гюрлуков и други. На 29 и 30 май е свикано събрание в село Бегнище, на което присъстват 60 души представители на почти всички села в Кавадарска околия. За вдигане на въстание се изказват единодушно всички делегати. Избран е революционен щаб, в който влизат Михаил Шкартов, Лазар Банянски, Христо Михов, Коце Сеизов, Атанас Мурджев, Тодор Камчев, Пано Измирлиев, Мело Янев, Тодор Мицев, Глигор Линин, Евтим Манев, Дончо Лазаров, Васил Саздов, Димитър Пинджуров, Атанас Божков, Трайчо Трушията, Гошо Голев, Йованче Шошев, Милан Атанасов и Милан Ацев.
На 13 юни е свикано второ заседание на българите в Македония в село Ваташа, което решава, щом се получи известие, че българските войски тръгват от Щип, Радовиш и Струмица, четите и милицията на ВМОРО веднага ще се вдигнат на повсеместно въстание в Тиквешко, като ударят в гръб сръбските войски, окопали се по десния бряг на Вардар и по височините при селата Пепелище и Мужанци.
На 15 юни 1913 г. обаче четата на Дончо Лазаров е открита във Ваташа и започва сражение. Заедно с четата на Шкартов и други българите в Македония нападат сръбските войски в Неготино и още същия ден ги прогонват. В селището се установява българско управление. Сръбските власти изпращат войски и турски чети от околните села, но всички техни пристъпи са отблъснати. От Неготино българските въстаници настъпват към Кавадарци, където сърбите успяват да арестуват множество легални дейци на ВМОРО. Избухналото въстание хвърля в тревога сръбското върховно военно командване, което изпраща още войски. На 19 юни обаче те са разбити и отстъпват към Велес. Кавадарци е освободен, като над града се развяват български знамена. На 20 юни на тържествено събрание е избрано българско управление, съставено от 12 души от града и околията.
На 20 юни настъпва около 30 000 сръбска войска, начело с войводите Василие Търбич и Йован Бабунски и други. Въстаниците, представени от българите в Македония, са подкрепени от пристигналите на 22 юни чети на Христо Чернопеев, Чаулев и Васил Чекаларов. Сръбската армия започва да изгаря масово българските села, като селяните бягат към Кавадарци. Въстаниците водят ожесточени сражения при височините на село Паликура и от река Черна до река Луда Мара. На 23 юни Щабът на въстанието отправя апел до българското главно командване да изпрати помощ. Но получава заповед четите да се оттеглят, тъй като българската армия отстъпва на изток.
На 24 юни въстаниците напускат организирано позициите си и сръбските войски влизат в Кавадарци.
Цялото население и всички бежанци от околните села бягат към планините. По улиците на града се водят боеве през цялата нощ срещу 25 юни. Рано сутринта и четите и милицията на ВМОРО се оттеглят къв Бегнище. Градът е разграбен и опожарен. 60 къщи и дюкана са изгорени, а заловените 24 души са разстреляни на място.
Въпреки това над тях и българите в Македония се започват масови насилия
– в Моклище са убити 18 души, в Корешница – 19, в Рибарци – 16. В Кавадарци 150 души са завързани на колове, държани 30 часа без вода и накрая избити и оставени непогребани.
На 12 юли, Петровден всички жители на Кавадарци са принудени да присъстват на молебен за крал Петър I, като окръжният управител заявява, че „тук в Сърбия може да живее само оня, който е прави сърбин“. На 20 юли всички граждани отново са събрани и обградени от войска, жандармерия и сръбски четници. Окръжният управител заявява, че населението на Кавадарци е от памтивека сръбско, и кара гражданите да гласуват декларация, с която се отказват от българската си народност и се обявяват за сърби. Общо жертвите в Кавадарци са 363 души, в Неготино – 230, а във Ваташа – 40 души. 2700 души са арестувани, инквизирани и затворени.
През септември същата година срещу сръбските власти избухва Охридско-Дебърското въстание.
II. Въстания след Букурещкия договор, сложил край на Междусъюзничската война :
1. Охридско-Дебърско въстание в Македония под властта на Сърбия
Охридско-Дебърското въстание (на албански: Kryengritjes së Ohrit dhe Dibrës; на сръбски: Охридско-дебарски устанак или Арбанашка побуна) е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация въстание на българи и албанци в западната част на Вардарска Македония срещу новата сръбска власт.
Въстанието избухва 2 месеца след края на Междусъюзническата война в Дебърско, Стружко и Охридско под водачеството на Милан Матов, Петър Чаулев, Павел Христов и Антон Шибаков. След четиридневни сражения с редовна сръбска войска въстанието е жестоко потушено.
Мирни инициативи на ВМОРО в Македония под властта на Сърбия срещу Букурещкия договор
Ден след подписването на Букурещкия договор, на 11 август 1913 година, Централният комитет на ВМОРО се свиква на заседание. Взима се решение да се настоява пред великите сили за ревизия на договора, а в противен случай организацията да продължи своята революционна борба за освобождението на Вардарска и Егейска Македония.
Първата мирна инициатива в насока ревизия на договора е меморандумът на новопрогонените българи от Македония.
Като втора мирна инициатива една тричленна делегация, съставена от професорите Любомир Милетич, Иван Георгов и Александър Балабанов, е упълномощена да посети незабавно правителствата на европейските велики сили, на които от името на ЦК на ВМОРО да предаде подробно изложение. Още от първите срещи на делегацията се разбира, че тези правителства не проявяват готовност да се заемат с ревизия на Букурещкия договор.
Подготовка за Охридско-Дебърското въстание в Македония под властта на Сърбия
След като изслушва доклада на професорите за резултата от тяхната мисия в чужбина, ЦК на ВМОРО издава директива No 2 от 21 август 1913 г. до всички революционни дейци, войводи и членове на организацията. В нея се нарежда те да пристъпят към възобновяване на организационната и куриерската мрежа и връзките между отделните окръжни, околийски и районни комитети във Вардарска и Егейска Македония. На войводите се възлага системно да подготвят населението за нова борба. ЦК на ВМОРО решава също така незабавно да се пристъпи към подготовка на въстание в Битолско, Охридско и Дебърско. В същото време българското правителство праща Яне Сандански да преговаря с временното албанско правителство за общи действия срещу Сърбия и Гърция.
Задачите по подготовката на въстанието се възлагат на Петър Чаулев, член на ЦК, Павел Христов, задграничен представител на ВМОРО, Милан Матов, Христо Атанасов, Нестор Георгиев, Антон Шибаков и други дейци и войводи в тези райони. Те получават пълномощно да влязат във връзка и с албанските революционери и да преговарят с тях за общи действия. В резултат на преговорите, които се водят в Елбасан, се постига споразумение между ВМОРО и Албанския революционен комитет, начело със Сефедин Пустина, за организиране и обявяване на съвместно въстание срещу сръбския режим. Решено е въстанието да се обяви в началото на октомври 1913 г.
Избухване на Охридско-Дебърското въстание в Македония под властта на Сърбия
Всеобхватна подготовка обаче не е извършена, тъй като непредвидено въстанието избухва един месец по-рано и бързо обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. На 7 септември 1913 година долнодебърският байрактар Селим ага е заграден от сръбски войски в Пешкопия. На помощ му пристига милиция от албанските и българските села, но пристигат още сръбски войски и започва голямо сражение, след което въстава цяло Дебърско.[1] Обединените български и албански чети освобождават Дебър и на 9 септември 1913 г., чиновниците от сръбската администрация са прогонени от града. Два сръбски полка се спасяват с бягство, а 420 войници са пленени. В града е установена българо-албанска власт, като във временната управа са избрани Сефедин Пустина, Христо Атанасов, Иван Бойчев, Нестор Георгиев, Риза бей, Байрам Стразимири, Наум Бояджиев и други, всички родом от Дебър.[2]
Въстаниците прогонват сръбските войски и администрация и от Стружко и Охридско. Четвърти сръбски полк е пленен заедно с всички офицери.
Няколко сръбски оръдия са пленени в Охрид, където четите на Петър Чаулев и Павел Христов влизат още на 12 септември призори. Жителите ги посрещат възторжено. Целият град е окичен с български знамена. На състоялото се събрание е учредена временна българска управа. В нея влизат Лев Огненов, възпитаник на Робърт колеж, Иван Групчев, завършил Солунската гимназия, Павел Христов, революционен организатор, Лев Кацков, юрист, Петър Филев, търговец, и други видни граждани. Отслужен е тържествен молебен, на който присъства цялото охридско гражданство. По същия начин е установена българска революционна власт в Струга и в околните села. Въстаниците прогонват сръбските войски към Битоля.
На 15 септември 1913 г. в Охрид се събират няколко хиляди въоръжени въстаници.
На състоялия се войводски съвет за главнокомандващ на всички въоръжени сили е избран Петър Чаулев. Взето в решение въстаниците незабавно да тръгнат към Битоля и Кичево. Определени са и войводите, които ще действат в съответните райони. Тъкмо когато въстаниците са готови да тръгнат, Петър Чаулев получава съобщение, че по искане на сърбите гръцки войски са преминали границата и са завзели град Поградец в южния край на Охридското езеро. Чаулев веднага изпраща един български учител да предупреди гръцкия командир да се оттегли с войските си или ще бъдат нападнати. Гръцките войски се оттеглят. Въстаниците обаче загубват близо две денонощия.
Избухването на въстанието и прогонването на сръбските войски от Дебърско, Стружко и Охридско подтикват сръбокото правителотво да обяви, че е започнала „нова война“.
Още на 11 септември е издаден кралски указ за мобилизация. За потушаване на въстанието освен редовната армия са мобилизирани допълнително около 100 хиляди войници.
В помощ се изпращат и четите на Черна ръка. Още при избухването на въстанието Сръбското върховно командване телеграфира на Василие Търбич в Прилеп да замине с четата си за Кичево и да се включи в отбраната на града. Търбич уведомява и другите сръбски войводи – Йован Долгач, Дано Стоянов, Михаил Йосифов, Божко Вирянец, да тръгнат с отрядите си към Кичево.
Сраженията в Охридско-Дебърското въстание в Македония под властта на Сърбия
В Битоля се съсредоточават многобройни сръбски войски. Поради това Чаулев нарежда на въстаниците първо да освободят Кичево, а след това да се отправят към Битоля. Но на път за Кичево въстаническите чети се срещат с настъпващите сръбски войски при прохода на Изток планина, на пътя между Ресен и Охрид. Завързва се ожесточено сражение, което продължава две денонощия (17 и 18 септември). Четири пъти сръбските войски тръгват в настъпление и всеки път са отблъснати от огъня на българските въстаници. Позициите се защитават предимно от четите на Антон Шибаков и Нестор Георгиев. Но сръбските войски нападат с големи сили, като вкарват в боя оръдия и картечници, което принуждава въстаниците да отстъпят на юг към Галичица. Много жертви падат и от двете страни.
В същото време четата на Петър Чаулев в ожесточен бой разбива сръбските войски при село Иванчища и на 17 септември превзема Кичево.
Цялата територия на изток от Черни Дрин и Охридското езеро е свободна. Сръбските войски обаче получават значителни подкрепления от артилерията и предприемат настъпление по всички фронтове. На 18 септември въстаниците се оттеглят на юг от Кичево към Галичица планина между Охридското и Преспанското езеро. На 18 и 19 септември тежки боеве се водят при Голак планина. Тук в помощ на сръбските части идват гръцки войски от юг. На 19 септември селата около Охрид са превзети и опожарени от сръбски чети. Сърбите влизат и в самия град. Всички въстанически чети, български и албански, на 20 септември отстъпват на запад към Голо бърдо, за да охраняват прохода, през който въстаниците се изтеглят на албанска територия. Същия ден ръководителите на ВМОРО узнават, че албанските чети от Дебърско са разформировани и въстаниците заедно със семействата си отстъпват към Албания. Тогава Петър Чаулев дава заповед за разформироване на българските въстанически чети и трансформирането им в малобройни хвърчащи отряди, всеки с отделен войвода.
Потушаване на Охридско-Дебърското въстание в Македония под властта на Сърбия
При потушаване на въстанието сръбските войски и чети извършват масови насилия и разрушения във въстаналите райони. В Охридска околия са изгорени до основи 80 села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 села. В Охрид са убити осем свещеници, петима учители и около 150 български граждани. Избити са и около 500 турци и албанци. Къщите в цели квартали са разрушени като принадлежащи на бунтовници. Голяма част от избитите са хвърлени в дълбокия сух кладенец до Имарет джамия. След това кладенецът е затрупан с камъни. Стотици охридчани са хвърлени в затворите.
Другият въстанал район – Дебърско, е също подложен на жестоко опустошение.
Градът е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села. При отбраната на Дебър загиват над 300 души четници. Избити са и стотици невинни жители. Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъжете, наредени в редици, са избивани с картечници.
Насилия са извършвани и в невъстаналите райони на Вардарска Македония. В Кочанско са убити 201 души и 107 са жестоко изтезавани. В Царевоселско са убити 212 души, като 87 от тях са обявени за безследно изчезнали. В Пехчевска околия броят на убитите българи възлиза на 134 души. В Битоля след жестоки мъчения са осъдени на дългогодишен затвор 46 видни български граждани, между които 11 свещеници.
За да спасят живота си, над 30 хиляди души от българите в Македония от тази част на Македония по различни пътища бягат към България. Хиляди албански бежанци намират подслон в съседна Албания.
На 2 декември 1913 г. в аудитория №1 на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ ЦК на ВМОРО организира възпоменателно събрание в памет на жертвите на въстанието.
III. След потушаванто на въстанията, ВМРО и ММТРО се преориентира към политически убийства на видни органи на сръбския терор в Македония под властта на Сърбия.
Ако ВМРО се е борила за отделна македонска държава защо тогава за организатор на атентатите, извършени от дейци на ВМРО в Сърбо-Хърватско-Словенското кралство е обвинявана България?
Например ликвидирането на бригадния генерал Ковачевич и шефа на сръбската полиция в Македония от дейци на ВМРО предизвикват дипломатическа криза и предвоенно състояние между Кралството и България, което продължава няколко години.
ВМРО. Стига с до там, заради атентатите на ВМРО крал Караджорджевич да заплашва България с окупирането на Перник, Кюстендил и Горна Джумая (Благоевград). Намесват се Франция и Англия, които я принуждават да се въздържи от военни действия. Чак през 1930г. се възобновяват отношенията между двете държави.
Малко по-късно, през 1934г., самият крал пада в Марсилия убит от друг деец на ВМРО – Владо Черноземски – с ист. име Величко Керин.(Автор: ПЕТЪР НИЗАМОВ)
Как се създаде Македонската Младежка Тайна Революционна Организация (ММТРО) в Македония под властта на Сърбия?
(повече за ММТРО – по-долу в текста)
След погрома от 1918 г. и националната катастрофа на всички българи, Македония, като българска страна, населена с българско население, отново падна под духовното и политическото робство на сърбите и гърците. Народът остана без свои водители, защото интелигенцията емигрира в България и го остави обезглавен. Младата интелигенция която остана сама да се справя с новото положение, първа падна под ударите на денационализаторската гилотина на тираните. Тя трябваше да стане първа жертва на сръбските домогвания и опити да заличат всичко българско в душите на младите. За тая пъклена цел, те убиваха, затваряха, гонеха и унищожаваха материално старите корави българи, заклетите вемереовци, и почнаха да залъгват с стипендии, разни помощи и привилегии младежта. С тая лукава политика на откъсване младите от старите се целеше прекъсването на духовното национално единство между две поколения. Сръбският шовинистически бес бе в кулминационната си точка когато чуеше, че и младите учещи се поколения се чувствуват като българи. Българизъмът се очертаваше като един най-опасен фронт спрямо официалната политика на Белград. При такова положение, македонската интелигенция която се чувствуваше с българско национално съзнание, трябваше да вземе по тия въпроси съдбоносни исторически решения. Безбройните Климентовци, Самуиловци, които красят нашата славна история, като строители на коравия български дух, витаеха над тех и въздействуваха с своите подвизи и морална сила. Спомените от българските училища, като част от общобългарската духовна целост и разказите на старите бойци от световната война, не само повдигаха борческия имъ дух, ами и разпалваха чувството на отмъщение заради всички военни поражения, причинени с измамата и коварството на сърбите. Всичко това определяше становището на младата българска интелигенция, да тръгне рамо до рамо с своите доблестни бащи от световната война в свещенната революционна борба за българска свобода, борба с която можеше само да се гордее всеки български син на Македония.
Младежката организация беше венеца на македонското освободително движение, защото тя събра цвета и елита на Македония под робство, възпита ги в един строг български национализъм, опълчи ги против тиранина и се прояви в своя апогей през Скопския студентски процес.
В това единствено по рода си съзаклятие тържествуваше българският дух. Жизнената сила на българския народ показа, като стихия, своето могъщество тогава, когато в некои среди беше разяждан здравия дух на българина от различни видове пораженства. В Македония под сръбското робство българизъмът именно показа своето величие, своята динамика и своята дълбока вера в победата на българския Бог и с твърдост устояваше в събарянето зида на робството. Основната нишка на нашата агитация сред народа беше: запазване на българизъма, като най-мощен гранитен зид против домогванията на асимилаторската политика на Белград. Защото, да се наречеш българин – това беше най-преследваната революционна проява.
Сърбите мислеха, че Македония ще присвоят и национално, само ако населението се посърби.
Затова и ние поставяхме: процесът на Македония ще бъде винаги жив, само ако си останем българи. Да бъдеш българин през сръбското робство значеше, да имаш една определена програма как да запазиш будно това национално съзнание, как да създадеш една българска идеология на активен деен патриотизъм…Сърбите се плашеха от дейния българизъм, който се свеждаше в въздържане от всичко сръбско, в агитация против сърбите, в величаене на всичко българско, в организиране на народа и в устройване на атентати…
Сърбите ни гонеха като дейци, организирани българи, под което те винаги разбираха присъединение към България.
Сърбите беха унищожили целата българска култура в Македония, затваряйки българските училища, черкви и унищожавайки всичките наши национални ценности и паметници. В този пълен мрак и общо потисничество, требваше да се създаде един мощен фактор, който щеше да продължи донякъде културно просветната задача, която под турското робство вършеха българските училища…
Най-верните изразители на тия възвишени идеали, беха загиналите наши другари.
Те ще сияят с величествена красота и с пламенното си родолюбие в светилището на българските национални герои. Те палеха искрата за подвиг в сърдцата на много от българите в Македония, която искра се възпламени в буен огън, в който по пътя на борбата изгореха и самите те. В историческото съкровище на българския борчески гений лежат нашите скъпи другари, като пламенни жреци на идеята за свободата на Македония и обединението на целокупния български народ. Те страдаха с страданията на Македония, живеха с мъките на народа и затова техният дух блести в победния ход на българския народ. В съзнанието на българина ще живеят вечно светлите им образи, ще бъдат неизчерпаеми извори на национална светлина, за да осветяват пътя на бъдните поколения към верна служба на народ, държава и цар. С тия жертви Младежката организация запечати с кръв своето големо историческо значение в борбата ни за освобождение и обединение…
И ето, дойде величествениятъ ден, когато и младото българско поколение в Македония даде своята свещенна дан пред олтаря на отечеството със скъпите жертви на шестима свидни синове, паднали от вражеска сръбска ръка в дните на мрачното сръбско робство, като носители на освободителното знаме в редовете на Младежката организация…“
Подвигът на Мара Бунева
На 13 януари 1928 година Мара Бунева разстрелва в центъра на Скопие, на стария Камен мост на Вардар, Велимир Прелич, след което се прострелва в гърдите.
Велимир Прелич е юридически съветник на Скопска Бановина и като такъв е отговорен за Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация.
Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря:
„Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“
Мара Бунева умира на следващия ден, 14 януари от раните си. Погребението ѝ е извършено без свещеник и опело в безименен гроб. Панихиди в нейна памет са извършени от македоно-българската емиграция в България, САЩ и Канада.Прелич е полковник от сръбската полиция и юридически съветник на губернатора на Вардарска бановина (според други източници — на Скопското велико жупанство).
По заповед на Велимир Прелич през 1927 година на Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация, подсъдимите са подложени на жестоки изтезания — стягане на главите, чупене на ръцете и дори заравяне живи заради българското си самосъзнание.
След произнасянето на тежките присъди над подсъдимите студенти в края на декември 1927 година на 13 януари 1928 година Мара Бунева разстрелва Велимир Прелич в центъра на Скопие на стария Камен мост на Вардар, след което се прострелва в гърдите. Прелич умира в болница три дни по-късно.
Отзвук от атентата
Честване на мара бунева в скопския народен театър, 1942 
Печат на пловдивското македонско женско дружество „мара бунева“. Атентатът привлича вниманието на европейската общественост към съдбата на българите под сръбска и гръцка власт. Френският вестник „Йовър“ нарича Мара Бунева „македонската Шарлот Корде“. Вестник „Франс“ пише: „Истината, която Франция трябва да знае е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!“ Австрийският „Тагеспост“ пише: „Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство…“
Паметната плоча на Мара Бунева в Македония под властта на Сърбия
След освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 година на мястото на самоубийството на Мара Бунева е поставена паметна плоча. След изтеглянето на българските войски и администрация в началото на септември 1944, в края на същия месец паметната плоча е разрушена по заповед на Лазар Колишевски, секретар на Македонската комунистическа партия. На 13 януари 2002 година от македонското българско дружество „Радко“ според една версия, а според друга активисти на ВМРО-БНД и местни българи от Република Македония, поставят паметна плоча на мястото на атентата. Плочата ежегодно бива чупена от вандали и поставяна наново, а през 2007 година се стига до побой над участниците в мероприятието. През 2008 година в навечерието на честванията на Мара Бунева Скопие осъмва с надпис „Смърт за българите и предателите на 13 януари“, изписан на сграда близо до българския Културно-информационен център в града. Българското правителство реагира остро против антибългарското съдържание. В израз на съпричастност от българска страна към смъртта на 11 войници от армията на Република Македония, загинали в авиокатастрофа проявите на 13 януари са отменени. По-късно плочата отново е поставена, поругавана и поставяна отново.
4. Марсилски атентат – Кулминацията на отмъщението за репресиите в Македония под властта на Сърбия
Убийството на сръбския крал Александър I Караджорджевич в Марсилия от атентатора на ВМРО – Величко Керин, познат на Света като Владо Черноземски.
Тъй като трима от членовете на фамилията му умират във вторник, Александър отказва да участва в каквито и да е публични прояви през този ден от седмицата.
Във вторник, 9 октомври 1934 г., обаче той няма избор и пристига на официално посещение в Марсилия, с цел да се заздрави съюзът между Югославия и Третата Френска република.
Докато обаче се вози в колата, заедно с френския министър на външните работи Луи Барту, Владо Черноземски, революционер от ВМРО излиза на улицата и застрелва краля и шофьора. Това е едно от първите покушения записано на филм; изстрелът е произведен директно срещу снимащия, който е само на метър-два от Черноземски. На записа не се вижда самото убийство, а само последствията – тялото на шофьора /убит на място/ засяда на спирачките, което позволява да се заснемат последните минути на сръбския крал.
Александър I е погребан в мемориалната църква Св. Георги, построена от баща му. На престола се възкачва Петър II, но тъй като е малолетен е учреден Регентски съвет, начело с Павле Караджорджевич, първи братовчед на Александър.
Секунди след атентата на 9 октомври 1934 г. 16:20 ч. Марсилският атентат е терористичен акт, извършен на 9 октомври 1934 година в Марсилия, Франция. Организиран е съвместно от хърватската организация Усташа – Хърватско революционно движение и българската Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО).
При атентата е убит югославският крал Александър I Караджорджевич, пристигнал на официално посещение във Франция. Френският външен министър Луи Барту е ранен и умира малко по-късно. Те са застреляни от дееца на ВМРО Владо Черноземски, който също е убит от охраната.
Подготовка за убийството на сръбския крал Александър I Караджорджевич в Марсилия
Още през лятото на 1932 година Владо Черноземски, един от най-опитните терористи на ВМРО, е изпратен в Хърватия на разположение на Усташа – Хърватско революционно движение. Това е извършено в условията на голяма секретност, като дори семейството му не знае къде се намира той, а в същото време се разпространяват слухове, че той е убит от ВМРО. Черноземски се занимава с обучение на усташки терористи в лагерите Борготаро, на който става заместник-началник, а по-късно на и разположения в Унгария Янка Пуста. Според плановете на ВМРО и Усташа той трябва да бъде използван и в атентат срещу някой високопоставен югославски функционер.
След Деветнадесетомайския преврат в България през 1934 година, новото правителство взема решителни мерки за прекратяване на дейността на ВМРО в страната.
През септември е приета Наредба-закон за защита безопасността на държавата, която създава ускорени процедури за залавяне и осъждане на ръководители на организацията, и няколко дни по-късно ръководителят на ВМРО Иван Михайлов е принуден да напусне нелегално България. В обстановката на почти пълно унищожаване на ВМРО на българска територия, нейното ръководство търси зрелищно действие, с което да демонстрира жизнеността на организацията.
През 1934 година френският външен министър Луи Барту провежда дипломатическа кампания, целяща формирането на антигермански блок, включващ Франция, Италия и Югославия, който да допълни вече действащите Малка Антанта и Балкански пакт.
Югославският крал Александър I се отнася със симпатии към новото правителство на националсоциалистите в Германия и дори подкрепя амбициите им за териториално разширение на изток, но през лятото на 1934 година постепенно отстъпва пред френския натиск.Така в края на август германското военно разузнаване започва да подготвя под ръководството на Херман Гьоринг своята Операция „Тевтонски меч“, която има за цел убийството на Луи Барту и крал Александър. С организацията на операцията е натоварена Усташа, като за прякото изпълнение на убийството трябва да бъдат използвани по-опитните кадри на ВМРО.
Извършване на убийството на сръбския крал Александър I Караджорджевич в Марсилия
За извършването на нападението срещу крал Александър са определени Владо Черноземски, Мийо Крал, Звонимир Поспишил и Иван Раич. Четиримата заминават от Будапеща с фалшиви унгарски паспорти и на 22 септември пристигат в Лозана. Тук се срещат с Дидо Кватерник, една от най-високопоставените фигури в Усташа, и с Мария Вондрачек, от които получават нови фалшиви чехословашки паспорти, с които могат да влязат във Франция без виза.
На 29 септември четиримата терористи пристигат в Париж, а на 6 октомври се разделят на две двойки – Черноземски и Крал заминават за Марсилия, където на 9 октомври трябва да пристигне краля, а Поспишил и Раич отиват във Версай, където трябва да извършат втори атентат в случай на неуспех на първото нападение.
Черноземски и Крал пристигат в Авиньон, където отново се срещат с Кватерник и Вондрачек, които ги отвеждат в Екс ан Прованс. Сутринта на 9 октомври двамата получават от Кватерник по два пистолета и една граната и заминават с автобус за Марсилия.Черноземски и Крал пристигат в Марсилия около 14 часа и заемат позиция срещу Борсовата палата на централния булевард „Канебиер“, на стотина метра от пристанището, където голяма тълпа очаква пристигането на краля. Крал Александър пристига с крайцера „Дубровник“ и около 16 часа слиза на брега. Той е настанен в открит автомобил, заедно с френския външен министър Барту и генерал Алфонс Жорж, и придружаван от полицейска охрана и почетен кавалерийски конвой потегля към префектурата. В последния момент Мио Крал губи самообладание и се отказва от изпълнение на поставената му задача, но Черноземски осъществява нападението съгласно плана.
Той преминава през полицейския кордон държейки голям букет в който крие оръжието си, викайки „Да живее краля!“. След това бързо се качва на дясното външно стъпало на преминаващия автомобил и хвърляйки букета, вади пистолета си, като прострелва от упор крал Александър, който умира на място. Черноземски продължава да стреля, като ранява тежко Луи Барту и Алфонс Жорж, както и агентът от охраната Гале. Междувременно участник в охраняващия процесията конен конвой го посича по главата със сабята си и той пада от колата. В последвалата суматоха охраната действа напълно неорганизирано, открита е безразборна стрелба, при която са ранени и хора от публиката, а самият Черноземски е пребит и изпада в безсъзнание. Той е откаран в близък полицейски участък, където умира няколко часа по-късно. Тялото му е погребано на неизвестно място, за да не му бъде отдавана почит.Балистичният доклад за куршумите, открити в автомобила, в който е извършен атентатът, е изготвен през 1935 г., но е засекретен до 1974 г. Публикуван е за първи път от белгийския историк Жак дьо Лоней, и разкрива, че министърът е бил улучен от куршум 8 mm калибър, 1892 модел, калибър и модел, използван от френската полиция.
Публикация в канадския печат със снимка на черноземски, озаглавена „убиецът е български терорист“. Последици от за убийството за Македония под властта на Сърбия
Атентатът незабавно е свързан с ВМРО, тъй като на ръката на Черноземски е открита татуировка с текст „1924 г. – ВМРО – свобода или смърт!“, самият Черноземски не е идентифициран веднага. Въпреки това случаят не предизвиква очакваните от българската дипломация международни усложнения, включително евентуална окупация на страната. Последвалото разследване свързва нападението с Усташа и основният натиск е срещу Унгария, която не взема достатъчно решителни мерки срещу хърватската организация. В същото време няколко седмици по-рано крал Александър е бил на посещение в България, което протича без инциденти, а българското правителство практически ликвидира дейността на ВМРО в страната. След убийството, в България е обявен национален траур.
ММРО – Македонска младежка тайна революционна организация в Македония под властта на Сърбия
Устав на ммтро, 1921 г. Основана 1922 г. Закрита 1941 г. Правно положение несъществуваща официални езици български Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) е българска политическа, революционна и културно-просветна организация, действала на територията на Вардарска и Егейска Македония между 1922 и 1941 година и целяща освобождаване на Македония от сръбска и гръцка власт.
Прави от ляво надясно: георги попандов, никола велев и петър манов; седнали от ляво надясно: страхил хаджипанзов, коста хаджиев, крум николов и иван бояджиев. [2] 
Роза койзеклиева (втората от ляво надясно на втория ред) заедно с активисти на ммтро ММТРО е създадена като организационно независима от ВМРО организация през март 1922 година в Загреб от петима българи от Вардарска Македония, студенти в Загребския университет, начело с Иван Бояджиев от Велес. Уставът на ММТРО е одобрен и подписан от ръководителя на ВМРО Тодор Александров и в него се посочва, че основните цели на организацията са да подпомага дейността на ВМРО в борбата ѝ за освобождаване на Македония и да противодейства на асимилаторската политика на сръбските и гръцките власти по отношение на българското население.
Организационно ММТРО се състои от петчленни групи (петорки), свързани една с друга само чрез своите ръководители (петари). Първите петорки на организацията се създават още през май–юни 1922 година във Велес, Битоля, Скопие и Щип.
ММТРО разделя Вардарска Македония на четири революционни окръга – Скопски, Битолски, Охридски и Щипски, като във всеки от тях се създава по една ръководна окръжна петорка. Петорки на организацията се създават и сред българските студенти от Македония, учещи в Западна Европа било като емигранти, било с редовни сръбски и гръцки паспорти; петорки възникват във Виена, Лайпциг, Берлин, Париж, Рим и другаде, като тяхната дейност е ръководена от главна петорка във Виена. Главната петорка на организацията е в Загреб. Тя става „междинна“ и има изключително важна роля – осъществява както връзката между ММТРО във Вардарска и Егейска Македония и нейните петорки в чужбина, така и връзката между ММТРО и ЦК на ВМРО. Окръжните петорки заедно с отговорника на загребската петорка образуват ръководния център на ММТРО.
Главната петорка на ММТРО в Загреб се състои от Иван Бояджиев, Кирил Матраков, Петър Хаджипанзов, Георги Чанев и Кирил Кузманов. В окръжните ръководни петорки влизат следните студенти: в Скопския революционен окръг – Коста Георгиев от Прилеп, Георги Хаджиманов и Борис Андреев от Велес, Тома Ангелов от Скопие и Никола Попов от Тетово; в Битолския революционен окръг – Харалампи Фукаров и Димитър Чкатров от Прилеп, Стерьо Боздов от Крушево, Христо Попов от село Гявато и Борис Светиев от Битоля; в Охридския революционен окръг – Кирил Татарчев, Илия Начев и Георги Данев от Ресен, Борис Манев и Борис Чорбев от Охрид; в Щипския революционен окръг – Тодор Гичев от Щип, Димитър Гюзелов от Дойран, Михаил Христоманов от Струмица, Христо Хаджикимов от Щип и Тодор Йорданов от Кочани.
За три години организацията обхваща цяла Вардарска Македония с много добре развита мрежа – петорки на ММТРО има във всички македонски градове под сръбска власт. Създаденото от Върховното командване на сръбската война и Министерството на вътрешните работи през 1925 година Сдружение против българските бандити преследва членовете на ММТРО, като сред убитите от тях са ръководителите ѝ в Гевгели Трайко Попов, в Дойран Никола Чакъров и други.На 5 декември 1927 година започва Скопския студентски процес срещу дейци на ММТРО. Коста Църнушанов заминава в чужбина, за да осведомява европейското общество с развоя на процеса. В резултат на изнесените присъди Мара Бунева изпълнява смъртната присъда на Велимир Прелич.
През декември 1932 година започва издаването на вестник „Освобождение“, печатен орган на ММТРО. В 1933 година във Вардарска Македония членовете на ММТРО се организират в повече от 60 петорки, а в Хърватско, Словения и Сърбия съответно шест, три и пет петорки.
За цялата дейност на ММТРО Димитър Гюзелов заключава:
„
създаденият исторически фактор от около 600 члена на ММТРО, все интелигентни-будни младежи, се нагърби с апостолската мисия като нови паисиевци да крепят националното съзнание, да обучават младежта на български книжовен език, да ги снабдяват с българска революционна, а даже и с детска литература, а някъде и с тона на Паисий да викат „О, неразумни.. защо се срамуваш да се наречеш българин?“.
българите в Македония българите в Македония българите в Македония българите в Македония българите в Македония
Your article helped me a lot, is there any more related content? Thanks!
Can you be more specific about the content of your article? After reading it, I still have some doubts. Hope you can help me.
Your point of view caught my eye and was very interesting. Thanks. I have a question for you.
Your article helped me a lot, is there any more related content? Thanks!
Thanks for sharing. I read many of your blog posts, cool, your blog is very good. https://www.binance.com/ph/register?ref=B4EPR6J0
I don’t think the title of your article matches the content lol. Just kidding, mainly because I had some doubts after reading the article.
Can you be more specific about the content of your article? After reading it, I still have some doubts. Hope you can help me.