Едно парче довършва пъзела на великия Леонардо Усмивката на Мона Лиза още по-загадъчнаПрез февруари 2012 г. залите на музея Прадо в Мадрид оживяват от неочаквано вълнение. В реставрационната лаборатория на музея екип от консерватори изтрива пласт след пласт от черен лак върху една сравнително пренебрегвана картина от XVI век, смятана десетилетия наред за посредствено копие на Мона Лиза на Леонардо да Винчи.
След всяко движение на четката изпод мрака се показва пейзаж, розовият тен на лицето на жената оживява, а фонът, познат от Париж, разкрива детайли и дълбочина. „Сякаш пред очите ни се раждаше нова картина. Имах чувството, че Леонардо е тук с нас, загледан в ръката ми“, казва в интервю за в. „Ел Паис“ през 2012 г. реставраторът Хесус Руис. Малко след това Прадо официално обявява: картината, стояла незабелязана в колекцията от XVIII век насам, се оказва най-старото известно копие на Мона Лиза, рисувано в ателието на самия Леонардо едновременно с оригинала.
Картината в сянка
Мадридската Джоконда не е новооткрита в буквалния смисъл. Тя е част от инвентара на Прадо поне от началото на XVIII век, но дълги години стои в сянка – в складове и по-малки галерии, отбелязана в каталозите като „копие на Леонардо“, заобикаляна от посетителите и рядко включвана в експозиции.
„Изглеждаше като грубо имитационно упражнение на някой неизвестен италианец“, разказва в същата статия за „Ел Паис“ кураторката Лаура Маркес. „Фонът беше черен, липсваше онази магия на Леонардовия стил сфумато, лицето бе матово и равнодушно“, допълва тя. Никой не подозира, че черният фон е добавен векове по-късно и че под него се крие нещо повече и нещо по-близко до Леонардовия дух от всяко друго известно копие на Мона Лиза.
През 2010 г. музеят взема рутинното решение да реставрира платното, за да го подготви за включване в голяма изложба за ренесансовото изкуство. Никой не очаква сензация. Когато обаче инфрачервената рефлектография показва подрисунката (невидимия за окото предварителен чертеж под цветовете) изследователите настръхват. Линиите и корекциите съвпадат с тези на парижката Мона Лиза.
Дори колебанията на художника, малките промени в позицията на ръката и лицето, които Леонардо сам е направил в процеса на работа, се появяват и тук. „Това не е просто копие. Това е работа, която се е развивала заедно с оригинала“, казва още Маркес. Експертите стигат до заключението, че художникът е стоял редом с Леонардо, гледал го е и е следвал всяко негово движение. Един от онези млади ученици, които той събира около себе си, вероятно Салаи, любимият му Джан Джакомо Капроти, или Франческо Мелци, неговия най-доверен наследник.
Кой стои зад четката?
Дори след повече от десетилетие дискусии отговорът на въпроса кой е авторът остава неясен. Салаи е известен с това, че позира за редица картини на Леонардо, включително за „Св. Йоан Кръстител“, и че е бил достатъчно близък до майстора, за да му бъде позволено да работи върху толкова деликатна тема. Франческо Мелци от своя страна е по-интелектуалният и по-благ ученик. Неговият стил е по-гладък и чист, което според някои напомня за мадридската версия. „Вероятно никога няма да знаем със сигурност, но когото и да посочим, важното е, че това е автентичното Леонардово ателие“, казва реставраторката Анабел Сория.
Париж срещу Мадрид
Неизбежно е Мадридската Джоконда да бъде сравнявана с оригинала в Лувъра. Парижката е мътна, обгърната в мистерията на времето и пожълтелия лак. Кожата й е восъчна, цветовете са приглушени. Мадридската, напротив, сияе. Лицето й е по-ведро, фонът е зелен и син, с планини и долини, които в Лувъра вече почти не личат. „Това е шанс да видим как вероятно е изглеждала Мона Лиза преди 500 години“, коментира Сория. „Картината от Прадо ни помага да погледнем през времето“, категорична е тя.
Копия на Мона Лиза има десетки, ако не и стотици. От скромни имитации, които някога са украсявали средновековни къщи, до внушителната Мона Лиза от Айзълуърт, за която някои изследователи също твърдят, че е автентична. Нито едно обаче не носи белега на времето по същия начин като мадридската. Нито едно друго копие не съвпада толкова тясно с процеса на създаване на оригинала – всяка корекция, всяка променена линия, всеки жест на ръката.
Остава въпросът защо изобщо да има две Джоконди. Дали това е било учебно упражнение? Дали Леонардо е искал да изпробва различни варианти? Или е било поръчано второ копие за друг клиент? „Никой не знае. И може би така трябва да бъде“, пише в коментар за „Гардиън“ изкуствоведът Мартин Кемп. Защото част от магията на Мона Лиза и на нейната испанска сестра е тъкмо тази тайнственост…
Как реагира светът?
След като Прадо представя Мадридската Джоконда пред света през февруари 2012 г., медиите отразяват откритието нашироко. Заглавията говорят за „близначката на Мона Лиза“, „допълващото парче от пъзела на Леонардо“, „сестрата на световната икона“. „Това е едно от онези редки открития, които пренаписват учебниците и ни напомнят, че Леонардо винаги е бил повече от един човек – той е бил и своите ученици, и своята школа“, казва пред „Льо Монд“ кураторът на Лувъра Венсан Делие. Посетителите на Прадо започват да се стичат да видят мистериозната жена. Тя стои там, с онази едва доловима искра в очите. И макар да не е оригиналът, тя е не по-малко завладяваща.
От 2012 г. насам Прадо отчита стабилен интерес към залата с Мадридската Джоконда. Туристи от цял свят идват не само да видят Веласкес и Гоя, но и да се срещнат с тази версия на най-известната жена в света. „Хората идват от Париж, за да я сравнят с тази в Лувъра. Някои казват, че им харесва повече нашата. Други настояват, че парижката е по-мистична. Аз мисля, че двете заедно разказват една по-голяма история“, казва в репортаж екскурзоводът Карлос Хименес.
Другите Джоконди по света
Мадридската Джоконда е може би най-близкото до Леонардовия оригинал копие, което познаваме, но далеч не е единственото. В различни колекции по света се пазят десетки картини, които претендират да са „още една Мона Лиза“. Най-спорната сред тях е споменатата вече Мона Лиза от Айзълуърт (предградие на Лондон), открита там в началото на XX век и днес притежавана от частна швейцарска фондация. Тя показва по-млада жена с почти същата поза, но на значително по-тъмен фон и с по-различна анатомия. Привържениците на хипотезата, че тя също е рисувана от Леонардо, твърдят, че тя изобразява Лиза Джерардини в ранните етапи на портрета и че парижката версия е завършената, „по-идеализирана“ визия. Скептиците обаче обръщат внимание на несъвършенствата ѝ и липсата на доказана връзка с ателието на Леонардо. В Осло се намира т.нар. Гьобелинова Мона Лиза, вероятно изработена от ученик на майстора в края на XVI век, която обаче никога не е претендирала да бъде повече от учебно копие. В Националната галерия в Осло има още една версия, също силно повредена от времето. Във Франция, в замъка Шантий, се съхранява т.нар. Джоконда от Шантий, която също е близка по композиция, но далеч по-груба.
В музея в Балтимор, САЩ, пък има версия, приписвана на Леонардовия кръг, но също със значителни разлики в лицето и фона. В много частни колекции по света се срещат копия, вариращи от прецизни до съвсем схематични.
„Мона Лиза е най-репликираната жена в историята на изкуството“, казва изкуствоведът Мартин Кемп. „Това е част от нейната слава – че е била нещо като упражнение за поколения художници да се доближат до непостижимото“, описва ситуацията той.На този фон мадридската версия изпъква не само с техническото си майсторство, но и с близостта си до духа на оригинала. Тя не е само „друго копие“, а свидетелство за онези дни във Флоренция или Милано, когато млад ученик стои до рамото на Леонардо и заедно рисуват жената с вечната усмивка.
Поглед в огледалото на времето
Днес Мадридската Джоконда стои като тихо огледало на най-голямата загадка на Ренесанса. Тя не претендира да отнеме короната на своята парижка сестра, но показва колко дълбока и жива е работата на Леонардо и неговото ателие. Двете усмивки – едната в Лувъра, другата в Прадо – сякаш си отговарят през вековете, припомняйки ни, че изкуството рядко е дело на един човек, а по-скоро на цяла школа, на цяла епоха. И може би точно в този диалог се крие истинската магия на Мона Лиза. Това е магия, която и днес не спира да ни гледа.
